На втория месец от нестихващите протести се натрупаха достатъчно определения и опити за обяснение на ставащото в София. Едни ги определиха като манифестации на разглезени софиянци, други като протест на ситите, трети като режисирани. “Цивилни” психолози изведнъж се загрижиха за психичното здраве на дечицата на протестиращите (сякаш досега са го опазвали). Някои лицемерно съжалиха, че протестът е толкова мирен, защото истинската революция трябва да е озъбена и настървена. Други го определиха като градска мода и забавление на преситени граждани. Сякаш свещеникът с патериците е “соаниран” или скромната пенсионерка със собственоръчно написан плакат в А4 е купена и манипулирана. Всеки от своята позиция и своята изгода.
Има смешен спор за броя на протестиращите (за т.нар. контрапротест не искам да говоря – както писа един във форума – мама ме е учила да не се подигравам на възрастни хора и затова не минавам оттам), за промяна на техния състав от началото преди повече от месец и сега. Ако в началото преобладаваха младите, сега има всякакви хора – пълна представителна извадка на обикновеното градско население на София и големите градове в страната.
Всичко това е
нещо съвсем различно от клишираната класова визия за един протест
Протестът е нещо ново за управляващите, за него няма указания как да се справят с него. Завари ги неподготвени. Има едва ли не носталгия към чупещите витрини хулигани от зимата и надменно-презрителна дисквалификация към сегашните протестиращи. Затова според мен децата, бебешките колички и кучетата са едно от най-силните оръжия на протеста. Тяхното присъствие взривява казионното мислене, обучено в класови категории и революционни определения отпреди два века.
Всъщност дори да приемем, че във всички тези оценки на внезапно сполетялото ни българско пробуждане може да има някаква частица истина, жалкото е, че всяка оценка има претенцията да обхваща цялото явление. Това говори за откровени опити за манипулация, а някъде по-надълбоко и за прикрит страх. Страхът идва от все по-очевидната заплаха за грижливо изградената фалшива демократичност на управлението у нас от началото на т.нар. преход. Тези, които се страхуват, са се наместили добре в него, грозната българска действителност не ги притеснява, те нямат никаква жал към умираща България. Дали това са олигарси, дали са “червени боклуци”, дали са просто дребни опортюнисти или жалки страхливци, криещи срамни факти от своята биография, е въпрос на друг анализ.
За една много голяма част от българите обаче протестът освен всичко друго има една много важна характеристика, която става все по-очевидна. Протестът има стойност на масов психотерапевтичен сеанс.
Усещането за освободеност и релаксация
след всяко шествие се споделя от мнозина, с които съм говорил (моят собствен опит го потвърждава). Наистина децата и кучетата създават празнична атмосфера, а бебешките колички със закачени на тях плакати са покъртителни. След като си изминал няколко километра в условията на непрекъсната звукова атака с прегракнало гърло или подути бузи от свирене, се чувстваш изморен, но щастлив. Е, да, казват някои – това е разходка в парка с много хора и деца в слънчев ден, хепънинг, градска глезотия и фитнес. Само че чувството е по-силно от баналното неделно щастие, с което някои се опитват да сравнят протестите. Откъде идва това чувство?
На много от плакатите се чете думата морал. Моралът е категория, която заема огромно място в арсенала от техники в психотерапевтичната практика. Една от основните задачи на терапевта е да върне клиента в режим на морално битие, т.е. да свали от него напрежението и тревогата, че или той не е автентичен, или действителността, в която живее, не е тази, която той би искал да бъде. Това може да се постигне с преодоляване на натрупванията от лъжа в съзнанието на клиента и породената от това болка и възвръщане към истината за битието и за самия него.
Участието в протеста има стойност на масова терапия за всички, които все по-силно напоследък се усещат неавтентични и самотни в отстояване на ценностите, в които са възпитани и които ги дефинират като граждани в техните собствени очи. Назначението на откровена мутра на ключов пост в държавата изигра ролята на типинг пойнт (!) т.е. на капката, която преля чашата. Предисторията на това натрупване през годините е свързана с масово нахлуване на мутри в управлението, системно унижаване на качествените специалисти, нагла подмяна на реалността с измислена такава. Безпардонно се потъпкваха основни ценности и се обявяваше, че “това е демокрацията, към която се стремихте – нали вие си я поискахте?”. Известни социолози ни обявиха без капка срам, че преходът е свършил – като това съвпадна със завършване на поредното им голф игрище или хотелски комплекс. Очакваният цар стана министър-председател (прецедент в цялата човешка история, доколкото съм осведомен) и веднага почна да прави точно обратното на всичко казано преди това.
Тази чудовищна подмяна на действителността обаче очевидно достигна някакъв праг. Оттам идва това
чувство на освободеност
сякаш този праг е преминат и връщане назад няма.
Огромното количество хора около теб, за които знаеш, че споделят същото, което мислиш и чувстваш, нещо повече, които крещят това с пълна сила, дава огромна енергия. Дава доказателство, че твоите собствени терзания не са изолирани в теб или в малката общност, която обитаваш. Дава ти надеждата, че България ще остане в европейското свободно пространство и децата ти няма да заминат и повече да не се върнат. Няма да получат статут на невъзвращенци (помните ли тази зловеща думичка?). България ще я има.
Това е засега характеристиката на протеста. Как ще се трансформира той все още никой не се наема да прогнозира. Макар че се очаква парадокс – тези, които презират протеста на “ситите”, ще си мечтаят за него, когато дойдат гладните…
dnevnik.bg
